На 6 ноември 1890 г. в София се ражда голямата българска художничка Бистра Винарова, творец от художествения авангард между двете световни войни. Бистра Винарова расте в столицата на България, която в края на XIX и началото на XX век с бързи стъпки се модернизира – австрийски, чешки, немски, а по-късно и български архитекти, инженери и художници извайват облика ѝ на европейски град. Преустроен и модернизиран е Княжеският дворец, открива се част от сградата на Народното събрание, започва строителството на Софийския университет, построени са Лъвов и Орлов мост, изгражда се и най-големия софийски парк – Пипиниерата (по-късно Борисовата градина). От 1900 г. София светва, тръгват и трамваите. Европейската динамиката се предава и на българската столица.
„Не се гаси, туй що не гасне“ на патриарха на българската литература Иван Вазов може да послужи за заглавие на творческия път на Бистра Винарова в последните 30 години от живота ѝ. Нищо не може да сломи таланта, който носи в себе си – нито политическите притеснения и стопанска стагнация, нито затвореното общество и материалните несгоди, нито смъртта на любимите хора – за порива на творчеството нищо не е непреодолимо.
В годините на нови изпитания, само няколко месеца след 9 септември 1944 г., заедно със забраната Симеон Радев да упражнява обществена и политическа дейност, членството на Бистра Винарова-Радева в Съюза на българските художници (СБХ) е отнето.
През 1947 г. тя участва в Двадесетата Обща художествена изложба (ОХИ) в София и отново е приета за редовен член на СБХ – за трети път в своята кариера.
Периодът след 1948 г. бележи дълбоки политически и културни трансформации, които оказват пряко влияние върху публичния художествен живот в България. Новите идеологически норми постепенно определят тематичните и стиловите ориентири на творците. В този контекст Бистра Винарова, вече възстановена като член на СБХ, е принудена да се включва в колективи за монументална украса – компромис, който приема, за да осигури финансовата стабилност на своето семейство.
Паралелно с официалните изисквания, близостта ѝ с художничката Васка Попова-Баларева създава важна алтернативна територия за свободно интелектуално общуване. В ателието на Баларева се формира кръг от просветена интелигенция – своеобразен остров на европейска културна чувствителност, стоящ извън доминиращата обществена конюнктура. Бистра Винарова е сред най-активните участници в тази среда: тя редовно гостува в ателието; работи заедно с Баларева; често към тях се присъединяват Зоя Паприкова и художникът Кирил Петров, наемател на семейство Балареви. Създадената атмосфера на творчество и диалог привлича и други автори и редица учени и артисти. Редица портретни творби на Бистра Винарова са рисувани в ателието: портретите на Зоя Паприкова, на д-р София Попова-Клайн, а вероятно и портретите на проф. Марко Минков, на писателя Стоян Загорчинов. Тези произведения споделят обща визуална чувствителност, която се открива и в изкуството на Баларева.
Бистра Винарова продължава портретната живопис, започната непосредствено след пристигането си в София – от това време са портретите на семейството – на съпруга Симеон Радев, няколко портрета с книга – неговото обичайно занимание, на майка ѝ Елиза, аристократка до края на земния си път, на сина Траян, сътворен с майчина обич и надежда.
В тези свои творчески години Бистра Винарова рисува и натюрморт – с такава картина участва общата художествена изложба през 1954 г. – „Мъртва природа“, маслени бои, а през 1957 г. – с два натюрморта с маслени бои. Живописните табла са изпълнени с маслени бои, почти отсъстват акварели. Оценката на критиците, че тя проявява изключително майсторство, картините са забележителни и в композиционно отношение и като колорит.
През 50-те години участието в Общите художествени изложби придобива значима професионална функция – те са основният механизъм за утвърждаване на художниците и за поддържане на техния статус в новите институционални рамки.
Бистра Винарова участва в редица ОХИ, които разкриват развитието на нейната работа в жанровете на пейзажа, портрета, натюрморта и фигуралната композиция. Стиловите ѝ търсения постепенно се отдалечават от естетиката на модернизма, характерна за ранния ѝ период – близка до експресионизма и пластичния синтетизъм, – която се оказва несъвместима с нормите на социалистическия реализъм.
За съжаление няма или не са запазени специални анализи на творбите ѝ. Подобно и на други в нейното положение – достатъчно далече от властта и идолопоклонниците, за нея се споменава в общото изброяване на участниците в дадена обща художествена изложба. Но за нея, с присъщата ѝ скромност, а и за семейството е важно, че все пак има с творчески изяви. Постепенно художествената критика я открива, Борис Делчев, Величко Коларски и др. отбелязват работите ѝ като постижение.
За разлика от критиците много по-щедри в оценките са нейните близки и приятели. За натюрморта с дини и папагал Ненко Балкански пише във „В залите на общата художествена изложба“ (сп. „Наша родина“, февруари 1955), че натюрмортът от Бистра Винарова е направен „с много здраво живописно чувство“.
В съответствие с времето, Бистра Винарова създава и тематични композиции с трудова насоченост, произтичащи частично от професионалния опит на сина ѝ Траян Радев, работил на различни места през младежките си години. Тези работи носят характерната за соцреализма повествователност, но остават по-скоро изключение в нейното творчество. По-значим интерес критиката проявява към композицията „Щанд на открито“, представена в изложбата на софийските художнички през 1964 г., изобразяваща пазарна сцена от София. Тодор Манов я определя като значително постижение „в замисъла, в търсенето и по изразните си средства“ (в. „Народна култура“, 28 март 1964).
След 40-те години на XX век тя се проявява като майстор и на „сухата четка“ със забелязващите се ефирност и топлота в картините. Много качествени, добри, дори превъзходни постижения – според по-късните оценки на специалистите.
Чрез Творческия фонд от СБХ предлагат произведения на Бистра Винарова за откупуване в България и чужбина. Макар и по-рядко включват нейни картини в общи изложби в чужбина – през [1957] в голямата българска изложба в Дрезден, картина с по-дълго заглавие, вероятно дадено от организаторите, „Мъртва природа с плодове и кана с вино“, а през 1958 г. „Натюрморт“, рисуван през 1955 г., в изложба „Българско съвременно изобразително изкуство“ в Братислава, организирана от Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина.
През тези творчески десетилетия Бистра Винарова не прави своя самостоятелна изложба, публичните ѝ изяви се ограничават само до участие в общите художествени изложби. Независимо от това нейните произведения високо оценени – за тяхната психологическа проникновеност, сдържана емоция и дълбоко човешка топлота.
Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Пигмалион“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
Повече за проекта за живота и творчеството на Бистра Винарова и Симеон Радев – четете тук.
