Сподели
НАТО

Америка има много „свещени крави“. НАТО не само е една от тях, но спокойно може да кажем – „най-свещената“. По време на 70-тата годишнина на Северноатлантическия алианс, която беше отбелязана миналия четвъртък (4 април), чухме много хвалебствия. Например Йенс Столтемберг, генералният секретар на организацията, я определи като „най-силният и най-успешният съюз в историята“.

Но поне един човек в официален Вашингтон не е съгласен с това – президентът Доналд Тръмп. Неотдавна Държавният департамент потвърди, че „подкрепата, която САЩ оказва на НАТО, остава без промяна“, но въпреки нея бъдещето на организацията изглежда несигурно и тазгодишният юбилей, макар и гарниран с гръмки фрази, беше някак претупан.

Преди 70 години, когато беше сформирана НАТО, светът беше различен: Съветският съюз беше окупирал Централна и Източна Европа и беше установил комунистическо управление в страните от региона, а Западът все още се възстановяваше от Втората световна война. Позицията на Вашингтон още тогава беше, че НАТО ще помогне, но не завинаги. Дуайт Айзенхауер, първият главнокомандващ на войските на НАТО и по-късно президент на САЩ, предупреждава, че ако Америка разположи за неопределено време свои части в Западна Европа, това може да обезкуражи държавите да развиват самостоятелно отбранителните си способности“. (Думите му бяха припомнени във връзка с церемонията.)

С течение на времето Европа се възстанови икономически от войната, но изостана в отбранително отношение. Повече от десетилетие САЩ под една или друга форма напомнят на страните от ЕС, че трябва да увеличат разходите си за защита и те дават съгласието си да го сторят, но не полагат усилия. Процесът се повтаря и лидерите на страните от Евросъюза някак са свикнали с убеждението, че Вашингтон ще ги пази, независимо дали те полагат усилия или не да гарантират сигурността си.

Износ на демокрация

Разпадането на Варшавския договор и Съветския съюз през 1991, поставиха под съмнение оцеляването и необходимостта от НАТО. За да се даде нов смисъл на организацията, която остана единственият отбранителен съюз, се нароиха най-различни идеи. Сред тях – трансформация, за да служи на мисиите в новото време. Имаше и едно екзотично предложение – организацията да се превърне в координатор за трансфера на екологични технологии към Източна Европа.

НАТО остана актуален съюз с две основни направления. Първото е свързано с разширяването му по посока на бившите членове на съветския блок. А второто – с мироопазващите мисии в страни, които не са нейни членове. Първата стратегия опроверга слуховете, че разпадът на НАТО е разменната монета между Вашингтон и Москва срещу края на Варшавския договор, а второто и най-оспорвано стратегическо направление целеше да превърне организацията в гарант за човешките права, нарушавани в резултат на гражданска война. (Първата мисия от този вид беше в бивша Югославия – днес Сърбия, Хърватска, Босна и Херцеговина и Северна Македония – през 1999.)

Този, мисионерски процес на „износ на демокрация“, който донякъде напомня приобщаването към католицизма на Новия свят по време на Великите географски открития, продължава и до днес. Солидарността към доминирания от Вашингтон военен съюз въвлече европейските съюзници във войната в Афганистан и конфликта в Либия, макар че нито един от двата сблъсъка не обслужваше интереси на европейските партньори.

Процесът по разширяване също изглежда малко рекламен и заобикалящ действителните проблеми. Последните две страни членки – Черна Гора и Северна Македония, са малки държави и очевидно не са изправени пред заплаха за сигурността си, за разлика от Украйна и Грузия. Всъщност, САЩ подкрепя не особено активно включването в съюза на последните две страни, обект на руската агресия, на фона на явното нежелание на европейските съюзници.

Сметката, моля

Днес основателно редица анализатори определят НАТО като „глобален съюз“, който има присъствие в много точки на света. Вашингтон продължава да доминира при вземането на решенията за мисиита на НАТО, носейки отговорността и респективно  „плаща сметката“ за по-голямата част от бойните си способности в Европа и извън нея.

Но докато политиците отвъд Океана си мърморят кой колко дава, добре е да не забравят, че който плаща, „поръчва и музиката“, т.е. ако европейските държави започнат да допринасят повече за бюджета на организацията, те справедливо ще поискат да имат по-голямо участие при вземането на решенията.

Предишните президенти на САЩ се оплакваха периодично от нежеланието на Европа да финансира по-сериозно Севернооатлантическия съюз, но всичко беше на нивото на политическото говорене. Барак Обама беше нарекъл европейските лидери „свободните ездачи“ на Европа. Да влезе Тръмп.

Заб: Заглавието е на „Дебати.бг“.

Коментари